Бях на около 19 години и това беше първата ми година в университета. Никога преди не бях имала полово предавана инфекция и никога не бях имала незащитен секс (твърде много се страхувах от мисълта да забременея), но имах приятел, който имаше херпес на устната. По онова време не мислехме, че е херпес, а предполагахме, че е просто пъпка. Правихме орален секс и вероятно така съм се заразила с херпес.
Няколко дни по-късно започна обривът между краката ми. Първоначално щипеше, но не ме болеше толкова, въпреки че бях много притеснена. Нямах никаква представа какво може да е и не можех да говоря с никого за това. Когато мехурите се пукнаха, обаче, болката беше ужасна. Всяко движение ми причиняваше страдание, а ходенето до тоалетната беше изключително болезнено. Мехурите се усещаха като изгаряния от цигара.
След няколко дни, в които се надявах, че ще отмине, разбрах, че ще трябва да отида в клиника.
Никога преди не бях ходила в клиника за сексуално здраве, и ми зададоха всякакви въпроси за сексуалното ми здраве. Реших да приема предложението за изследвания за всичко.
Знаех, че съм внимателна, но си помислих, че е по-добре да бъда сигурна, отколкото да съжалявам.
Когато ме прегледаха, веднага разбраха какво е – херпес.
Дадоха ми антивирусни лекарства, но ми обясниха, че няма да помогнат за болката. За това ми предложиха обикновени болкоуспокояващи и ми дадоха страхотен съвет – да се къпя в солена вода. Също така предложиха, когато ходя до тоалетна, да изливам солена вода върху себе си, за да се разреди урината и да щипе по-малко. Този съвет беше спасителен и болката значително намаля след това. Мисля, че ми дадоха и някакъв крем за локално приложение, но не съм сигурна дали имаше ефект. Просто трябваше да чакам да се излекува.
След първия път имах още няколко епизода. Знаех, че идват, защото усещах изтръпване и го очаквах с ужас. Вторият път беше тежък, но не толкова, колкото първия. След това епизодите ставаха все по-малко болезнени.
Моят съвет към други хора, които мислят, че имат това, е да отидат и да се изследват.
Бях много нервна, когато говорих с персонала в клиниката, но те бяха изключително мили към мен, а на този етап не се чувствах засрамена.
Просто бях отчаяна да разбера какво е и да го лекувам. Честно казано, винаги съм се чувствала много засрамена да споделя това с някого, освен с партньора ми тогава и партньора ми сега. Предполагам, че има стигма, нали? Определено ме направи много по-внимателна оттогава насам.