Събудих се в понеделник сутрин с необяснима болка. Усещах парене, нещо като леко дразнене в интимната зона. Помислих си, че може би бельото ми е причинило раздразнение. Не му обърнах внимание – имам важна среща, казах си, и продължих деня си.
Два дни по-късно вече беше невъзможно да го игнорирам. Болката стана по-силна, а в огледалото забелязах малки мехурчета. Паниката започна да се надига. „Какво, по дяволите, става с мен?“ В главата ми се въртяха най-лошите сценарии.
Още на следващия ден седях в кабинета на дерматолога, сърцето ми биеше лудо. Когато лекарят произнесе диагнозата – генитален херпес – сякаш светът ми рухна. Почувствах се сякаш някой ме удари в стомаха. Думите му минаваха покрай ушите ми: „Често срещано… лечимо… вирус…“ Но аз си мислех само за срама.
На връщане към вкъщи не можех да спра да си задавам въпроси. „Как се случи това? На кого ще кажа? Какво ще си помислят хората? А партньорката ми?“ Очите ми се напълниха със сълзи – от гняв към себе си, от страх как ще продължа напред.
Тази вечер беше най-дългата в живота ми. Чувствах се мръсен, сякаш нещо в мен беше необратимо счупено. Въпреки това, някак си намерих сили да се изправя пред партньорката си и да ѝ кажа. Беше трудно, думите ми бяха тромави, а сълзите не спираха. За моя изненада тя ме прегърна и каза:
„Това не те прави различен. Заедно ще се справим.“
Тези думи бяха като лъч светлина. Те ме накараха да осъзная, че съм повече от диагнозата си. С времето започнах лечение и научих как да се грижа по-добре за себе си. Намерих начини да се справям със стреса и да не се чувствам виновен.
Днес мога да кажа, че херпесът не ме определя. Той ме научи на нещо важно – да бъда честен със себе си и с другите. Ако някога чуете тази диагноза, знайте, че не сте сами. И че това, което ви определя, не е вирусът, а как избирате да се справите с него.